Прочетен: 2443 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 28.01.2009 23:43
Хайде да си признаем няколко неща, знайни "между редовете", но не явно посочени. Проблемът с българската наука е само отражение на българското общество. Необходимостта от наука и образование се дефинира на ниво държава, но не и на ниво обществена полза и оценка. Моралният фалит на държавата, като резултат на аналогичен обществено - културен фалит, превръща търсенето на държавна помощ за науката в търсене на съзнателен йерархичен покровител на работни места и мулти-медийна система за постигане на първосигнално усещане за "велика българска наука". В научното общество почти се проплъзват моменти на емоционално (не научно) сравнение на Софийски Университет и други "новоосновани" Университетски горно - нанадолнища, като се приема фактът на създаването и поддръжката им от държавата, но априори се отхвърля научната им стойност. С други думи - приема се неоснователността и несправедливостта на държавата като създател на критерии за наука, но въпреки това се пледира за нейна помощ и се очакват закони, изпълняващи субективни критерии за справедливост. Разбира се, посочените конкретни примери звучат сюрреалистично, но само в контекста на държавен закон за наука, дефиниращ "ръчното управление" на най-неуправляемото човешко качество - креативността. Но науката има смисъл само в обществената оценка, която от своя страна е производна на общественото културно, икономическо и социално развитие. Оценка - няма, даже не е двойка, петица или нещо друго. Просто психологическият и морален "орган", измерващ и даващ оценка е ампутиран. На негово място съществува - държава - нашите стремежи и желания, изтръгнати от нас самите и положени в казана на собствената ни примитивност. Но - стига възвишен нонсенс.
Всяка велика наука е способна да бъде премазана от конкретиката на великата административна цел. Така и този нов проекто-проекто-закон, опитвайки се (а дали?) да положи начало на един динамичен свят на Университети, учени и наука, всъщност го принизява до държавно-примитивно манипулиране на титли, трудови договори и класификации. Един вид "Партия на умерения прогрес в рамките на закона". Алогичността и аморалността на държавата прозира от всяко изречение. Но аналогично поведение - полуосъзнато "самонагласяне" прозира и от самите Учени. Четенето между редовете, априори оценките, се оказват водещи и логически верни. Софийски Университет наистина е много-много по-добър от всеки друг в България. ТУ-София изпреварва ТУ-Варна. Защо ли? Заради нескончаемото "ръчно управление" на всеки аспект от българския живот. Заради подмяната на целите - вместо обществено и здравословно-егоистично, поведението на индивидите е "държавническо". Държавата е постигнала целите си и сред най-умните хора в страната. Може би, от тук всъщност е започнала и поробването. Бих рискувал да предположа и основната причина за такова поведение на държавните мъже и жени - страхът. Страх от крайността, от не-вечността на самите себе си. Страх от различното. Страх от нещата, които не може да види и предвиди. Биологичен, генетичен страх. Позорно е за хора, създали думи като "биологичен" и "генетичен", измислили немислимото, проникнващи в същността на Мирозданието, да практикуват страх. Но е обичайно и повсеместно. Предприемчивите - бягат, страхливите - оставаме.
Само голямата научна и образователна независимост - от община и държава е способна да изведе българската наука, а и общество от калта на страха. Държавата е инструмент за съвместно съществуване - важните сме ние - хората. Университетска, образователна и научна независимост. Законите са прекрасни "замръзнали снимки" на минал опит. Най-доброто им качество е - способността да се "размразяват". Особено, особено за законите за науката. Но за България това е като да прозреш третото измерение, когато цял живот си живял в едноизмерен свят на "да" и "не"
И още нещо - винаги ще има "квази" - Университети, колежи и училища. Никога няма да има "тотализиране" на науката и образованието - прекалената единност винаги е смъртоносна. Единственият критерий е обществената оценка. За България това е невъзможният път.
П.С. Написаното частично е в отговор на http://gothic.blog.bg/viewpost.php?id=282656.
П.С.С. След няколко whiskeys с Жена ми, а също и дълъг спор, решихме, че един от възможните пътища наподобява приказката за Орел, Рак и Щука. В реалността, този тип решения имат статистическа сходимост към реално измерими "положителни" резултати. Но само ако има множество Орли, Раци, Щуки, а също и безкрайно голямо многообразие от фауна и флора, които се опитват по свой начин да движат колата с проблемите си. И докато българската кола стои в гордо уединение на единия бряг на реката, очаквайки Най-Важният-Кормчия, то колата на Западния свят е вече на друг континент. Дърпана, бутана, влачена, теглена, плуваща, летяща и управлявана от Орли, Раци, Щуки и всички техни мислими и немислими братя и сестри. Напук на българската приказка за единението, унило висящо като крайпътна табела на Парламента.
Най-много ме бодна подтемата за страха.
Една част просто се страхуват и нищо не правят.
Друга - разбират страха си, но им е удобно, за да се оправдават с него.
Единици са тези, които протестират срещу системата, която го поражда.
Не ми се мисли колко са онези, които са готови да приемат предизвикателството - не на думи. Така го можем всички.
P.S. Съжалявам, че не засегнах основната тема, но тази вечер стигнах до извода, че почти всички преподаватели във ВУЗ, които познавам са... просто едни даскали
и рече и - ти май не си от тука, та
навярно и не знаеш,
/но се надявам да си траеш/
че там, държавна ли, каква била,
стои една захвърлена кола.
Щуката усмихна се щастлива.
Тя по рождение си беше досетлива
и предложи без много да се чака
да се извика от реката рака,
който бил нужен в такива моменти,
понеже разполагал с инструменти.
И тук, дето се вика,
историята се развива
не съвсем според класика.
Т.е. не теглили колата те насм, натам,
а както и читателят навярно се досеща сам,
под носа на местните контролни власти
я разпродадоха на части.