Когато книжките не са естеството на живота, а мисленето има алергични последствия, тогава идват малките опашчици. Погледът е хитър, но зад очите се вижда и ум, и мисъл. Въпросите, които задават, са откровени и преки. И безумно примитивни. Малките опашчици се затварят към себе си. Бясно, бясно се въртят, но няма с кого друг да си поговорят. Няма ги наляти нито сините небеса, нито възлови потенциали, нито карузо и айнщайнчо, нито греъмчогрийнски, нито облачета...никой. Опашчиците се въртят на празен ход и цял живот умират от жажда. Всяка една дума, всяко преживяване са добре дошли капчици знания. Но бързите опашчици ги насмилат на малки примитивни атомчета, всяко от които се стреми да излети от устата и да донесе утоление на жаждата...
Обаче опашчиците не знаят даже с какво се утолява тази жажда - с присмех? С точен въпрос? С остър ум? С вода може би? С откровена дума?
Думичките се сипят и утоляват жажди на други малки опашчици. Погледът се замъглява и мисълта вече не пробива през него.
Мътно е.
Малки камбанки пищят в главата.