Като се връщам, хмм, Гоусподи…

Да.

Като замина, наистина ще ми липсват. Морето, листата, пътищата, миризмата на косите. Ще ми липсват небесата и залезите, изгревите и нощите, и миризмите, които никога не усещам.

Като замина. Ще ми липсва мисълта, лутаща се в четири стени и безкрайни лабиринти. Ще си плача кротко без забравената миризма на излета на лозето на баба ми. Ще ми липсва всяка котешка стъпка и всеки ритник с ботуш в лицето. Ще умирам всяка вечер сред чужди четири стени под чуждо небесно полукълбо зад чуждо перде и с толкова свои ръце и крака и тяло. За какво са ми?

            Ще съжалявам за всеки къс безнадеждна дървесна смърт в ръцете ми, доказваща, че ме има. Ще се губя от себе си, когато съм вече аз, а не моето вяло изображение върху родовия екран. Ще се намирам и пак ще си потъвам.

            Хмм, Господи. Ако не си триждепроклята гад небесна, ако не си лайно синеоко и не си твар самодвижеща, как ще разбера, господи, че си ти? Ако не си всяка сила и оръжие, и свят, и “Nights in White Satin”, как, господи си Господ? А не си ли само пръдня нескопосана в устата на богохулници и хора, познаващи корените си по-добре от листата и слънцето.

            Но и такъв ще ми липсваш. Докато не ме върнеш. На моя господ. Дето живее, и старее, и листата са над корените, а слънцето е над листата и аз съм в тях – в корените, листата ,морето, пътищата и миризмата на косите. И първата птица на първата сутрин на първия ден.

            Върни ме господи! На мен! На моите четири стени, моето небесно полукълбо и моето перде, на моите ръце, крака и тяло. И тогава пак ще си плача кротко без забравената миризма на излета на лозето на баба ми. И пак ще ми липсва всяка котешка стъпка и небесата и залезите, изгревите и нощите, и миризмите, които никога не усещам. Но най-после ще сваля омразните ботуши. Защото, господи, проклет да си, твоят знак е на тях.

            Когато замина… Къде ли, кога ли? Знам защо…и себе си…по-малко.

 Варна
2005 г.